И днес денят е най-обикновен
и всичко вън е сиво-скучно.
Животът кратък, мигновен
редува звучно със беззвучно.
И все редуват се в света
Денят с Нощта, Оазисът с Пустиня.
И много често Любовта
заменя се с Омраза несравнима.
И чакаш ти надежда все една,
която утопично се размива.
Мечтата за това са е мечта,
защото все несбъдната умира.
А днес нощта е тъй щастлива
празнува тя рожденият ти ден.
Съдбата ти - орисница красива
ще стопли твоя ден студен.
Оазис и Пустиня ще се слеят,
ще се родят и бряг и океан.
И птици празнично ще пеят,
светът ще стане тъй желан.
Денят в Нощта пък ще се влюби
в греховна обич ще й се врече
от тяхната любов ще се пробуди
един залез с кърваво небе.
Луната - грешница разлюбена
ще те дари с несбъднати мечти,
ще пламне, ще затрепка влюбена,
ще се взриви на хиляди звезди.
Посветено
31.07.2009
вторник, 15 декември 2009 г.
Мисия ЖЕНА
Загубила във времето посоката
безпътна скитах се сама.
И търсих дълго своето призвание -
наричащо се „мисия ЖЕНА".
ЖЕНА - понякога неточна,
суетна, горда, силна и добра.
Нерядко нелогична и порочна,
но винаги с изправена глава.
ЖЕНА - сурова и непочтена,
на границата на живота и смъртта.
И страдаща и чувствена, сломена
приела гордо женската съдба.
И лъгана и мамена, охулвана,
оплювана, захвърлена в калта.
И много често недолюбвана,
пожертвaла през сълзи любовта.
И вярваща и грешна, и обичана
и свята денем, грешна във нощта.
Веднъж на Господа обричана,
веднъж Богиня на Страстта.
Преминала през пъкъла на Ада,
потъпквана от хорска суета.
Изгаряна тъй често и на клада
преследвам свойта „мисия ЖЕНА".
безпътна скитах се сама.
И търсих дълго своето призвание -
наричащо се „мисия ЖЕНА".
ЖЕНА - понякога неточна,
суетна, горда, силна и добра.
Нерядко нелогична и порочна,
но винаги с изправена глава.
ЖЕНА - сурова и непочтена,
на границата на живота и смъртта.
И страдаща и чувствена, сломена
приела гордо женската съдба.
И лъгана и мамена, охулвана,
оплювана, захвърлена в калта.
И много често недолюбвана,
пожертвaла през сълзи любовта.
И вярваща и грешна, и обичана
и свята денем, грешна във нощта.
Веднъж на Господа обричана,
веднъж Богиня на Страстта.
Преминала през пъкъла на Ада,
потъпквана от хорска суета.
Изгаряна тъй често и на клада
преследвам свойта „мисия ЖЕНА".
След теб
Bolen_Um & Мira_vs
Bolen_Um:
След теб угаснаха безброй звезди,
и всичките луни умряха,
изчезна блясъка във моите очи,
спомените хиляди запяха...
Мira_vs:
И аз след теб умирах всеки час,
мечтаех пак да ме погалиш.
И тихичко се молех с тъжен глас
звездите и луните да запалиш...
Bolen_Um:
Не виждат вече моите очи,
огньовете и пъстрите комети,
луната светеща във моето сърце,
след тебе никога не ще засвети...
Мira_vs:
И аз не виждам, слепи са очите
от пясъка пустинен във сърцето.
Ще си открадна огън от звездите
и пак във тебе ще засветя...
Bolen_Um:
Мечтая тайно със сърцето,
спомените живи да се върнат,
всичко хубаво от тях е взето,
искам само да го върнат...
Мira_vs:
И само да поискаш ще се върна,
съдбовна, огнена и страстна.
С целувка звездна ще превърна
във вечност нашата любов прекрасна.
Bolen_Um:
След теб угаснаха безброй звезди,
и всичките луни умряха,
изчезна блясъка във моите очи,
спомените хиляди запяха...
Мira_vs:
И аз след теб умирах всеки час,
мечтаех пак да ме погалиш.
И тихичко се молех с тъжен глас
звездите и луните да запалиш...
Bolen_Um:
Не виждат вече моите очи,
огньовете и пъстрите комети,
луната светеща във моето сърце,
след тебе никога не ще засвети...
Мira_vs:
И аз не виждам, слепи са очите
от пясъка пустинен във сърцето.
Ще си открадна огън от звездите
и пак във тебе ще засветя...
Bolen_Um:
Мечтая тайно със сърцето,
спомените живи да се върнат,
всичко хубаво от тях е взето,
искам само да го върнат...
Мira_vs:
И само да поискаш ще се върна,
съдбовна, огнена и страстна.
С целувка звездна ще превърна
във вечност нашата любов прекрасна.
***
Минутите отекват в тишината,
стаено бие твоето сърце,
свещичките припламват в тъмнината,
съдбата носиш в своите ръце.
На този светъл ден рожден
недей да бъдеш толкоз’ тъжен,
дори и много-малко променен
все пак някому си нужен.
Далеч си и не мога да прегърна
приятелските рамене,
да можех времето неспиращо да върна
към теб да литна с ангелски криле.
Далеч съм, но ти пращам песен
по птиците донесли Пролетта,
животът ти да бъде лесен
и все да те съпътства Любовта.
По вятъра прегръдка ти изпращам
да стопли ледените ти ръце,
по слънчев лъч усмивка ти препращам
да грее ведро твоето лице.
По синьото море – целувка страстна
бушуваща като бурна вълна,
по утринна роса – сълзица златна
да скъташ нейде в своята душа.
А вечерта щом очите затвориш
във приказен сън с мен ела,
ще приседнем на Лунна пътека
с комети и звезди ще те даря.
И ще блеснат лунни звездопади,
и ще светнат хиляди искри,
за твоя празник, мой Приятел,
щастлив и благословен бъди!
Посветено
31.07.2008
стаено бие твоето сърце,
свещичките припламват в тъмнината,
съдбата носиш в своите ръце.
На този светъл ден рожден
недей да бъдеш толкоз’ тъжен,
дори и много-малко променен
все пак някому си нужен.
Далеч си и не мога да прегърна
приятелските рамене,
да можех времето неспиращо да върна
към теб да литна с ангелски криле.
Далеч съм, но ти пращам песен
по птиците донесли Пролетта,
животът ти да бъде лесен
и все да те съпътства Любовта.
По вятъра прегръдка ти изпращам
да стопли ледените ти ръце,
по слънчев лъч усмивка ти препращам
да грее ведро твоето лице.
По синьото море – целувка страстна
бушуваща като бурна вълна,
по утринна роса – сълзица златна
да скъташ нейде в своята душа.
А вечерта щом очите затвориш
във приказен сън с мен ела,
ще приседнем на Лунна пътека
с комети и звезди ще те даря.
И ще блеснат лунни звездопади,
и ще светнат хиляди искри,
за твоя празник, мой Приятел,
щастлив и благословен бъди!
Посветено
31.07.2008
На PERR
Aко си самотен... и умираш от студ, някъде там... съвсем сам...... окован във веригите на времето... и влачен от жестоката съдба...
... не се отчайвай, на този свят винаги има поне един човек, който да ти подаде ръка... и искам аз да съм това... аз да ти подам ръка... а ти на мен...
... и тогава ще видиш светлина...
... и не просто светлина... всичко ще се облече в цветове...
... и аз ще дойда, няма да остана вън...
... ще дойда… като в чакан и жадуван сън...
... ще дойда... за да усетя дъха на твоята магия...
... за да пия от еликсира на вълшебната стихия...
... за да усетя твоето възбуждащо ухание...
... и за да сбъдна нашето греховно желание...
... пометени в бездната на страха...
... и вкусвайки от плодовете на греха...
... пиейки от виното на лудостта...
... преплитайки горещи тела...
... потъвайки заедно в екстаз...
... отнасяйки ни вихъра на бурна страст...
... а после... бавно ще притихна до твоето сърце...
... ще се сгушим нежно...с вплетени ръце...
... и ще замълчим...
... а на сутринта, безкрайно ЧУЖДИ ще се разделим...
... и аз отново ще съм САМА...
... и ти отново САМ......
сами и студени... като камъни... всеки сам, затънал в проблемите на своя собствен живот... живот, приковал ни на едно место завинаги... далеч един от друг…
... но... аз ще продължа да мисля за теб...
... защото искам да чувствам че си някъде около мен, защото имам нужда от...
...ТЕБ...
22.12.2005
... не се отчайвай, на този свят винаги има поне един човек, който да ти подаде ръка... и искам аз да съм това... аз да ти подам ръка... а ти на мен...
... и тогава ще видиш светлина...
... и не просто светлина... всичко ще се облече в цветове...
... и аз ще дойда, няма да остана вън...
... ще дойда… като в чакан и жадуван сън...
... ще дойда... за да усетя дъха на твоята магия...
... за да пия от еликсира на вълшебната стихия...
... за да усетя твоето възбуждащо ухание...
... и за да сбъдна нашето греховно желание...
... пометени в бездната на страха...
... и вкусвайки от плодовете на греха...
... пиейки от виното на лудостта...
... преплитайки горещи тела...
... потъвайки заедно в екстаз...
... отнасяйки ни вихъра на бурна страст...
... а после... бавно ще притихна до твоето сърце...
... ще се сгушим нежно...с вплетени ръце...
... и ще замълчим...
... а на сутринта, безкрайно ЧУЖДИ ще се разделим...
... и аз отново ще съм САМА...
... и ти отново САМ......
сами и студени... като камъни... всеки сам, затънал в проблемите на своя собствен живот... живот, приковал ни на едно место завинаги... далеч един от друг…
... но... аз ще продължа да мисля за теб...
... защото искам да чувствам че си някъде около мен, защото имам нужда от...
...ТЕБ...
22.12.2005
Някъде дълбоко в сърцето
Ето, моментът настъпи...
Дойде време, в което трябваше да приключа с част от моя живот.
Дойде време, в което трябваше да се разделя с всичко, което ме връщаше към миналото. Дойде време, в което трябваше да разчистя душата си от всичко, което тя така скътано пазеше в себе си.
Дойде време, в което трябваше да се разделя със спомена за ТЕБ...
И аз започнах да пречиствам и подреждам душата си... Взех една кутия , в която да подредя всичко и лека-полека открехнах притворената врата на душата си. А вътре беше толкова тъмно и страшно. Като че ли ураган е вилнял из нея и всичко е преобърнал на различни посоки, а после е застлал всичко с пепел. Някакъв хлад премина покрай мен и ме накара да потръпна ... и ... ми напомни за ТЕБ...
Някъде там в единия ъгъл изпод пепелта леко блещукаше светлинка. Разпознах ги веднага. Това бяха моите – нашите Спомени, ония красивите, ония невероятните... Започнах да ги разглеждам. Всички те ми носеха толкова щастие. Едва сега разбрах, че тогава съм била наистина щастлива. Тук там излизаше и някой от лошите спомени, но те бяха толкова гузни, че се криеха страхливо под ония истинските. Изтупах ги от пепелта и започнах да ги подреждам в кутията един след друг. Сгъвах ги старателно, приглаждах всяко тяхно ръбче и прибирах един след друг. А сълзите се стичах по лицето ми, защото си спомних за ТЕБ...
Дойде ред и на Чувствата. Те бяха толкова многобройни, че не можеха да се разберат кое от тях да излезе по напред. Любовта на бял кон препускаше като луда из всички краища на душата ми. Разумът се опитваше да я спре, но уви, сили не му оставаха. Тя беше толкова дива, страстна и огнена, че надали някой би й попречил да съществува. А най-важното за нея беше, че тя бе онази...Истинската Любов, а това и даваше все повече увереност. Тайно зад нея се беше долепила и Болката, жестока и изпепеляваща, болка сътворена от нечие предателство. Тя беше впила зъби като вампир и бавно, но сигурно изсмукваше силите на Любовта. Омразата пък преследваше Обичта, която все искаше съвсем по майчински да укроти побеснелите чувства. Само че те все още не усещаха, че някъде там лека полека Умората е започнала да застила всички тях с перелината си. Много упорито аз ги събрах на едно място и ги прибрах в кутията. А от очите ми пак се отрони сълза...защото обичах ТЕБ.
Продължих по-нататък и срещнах моите Сънища – повечето от които кошмарни. На тях отделих най-малко време. Не исках да си спомням нищо от тях. Те бяха толкова болезнени, че отдавна се бях отрекла от тях. Насъбрах ги набързо и ги нахвърлях небрежно в кутията. А от очите ми се стече пак сълза ... защото сънувах ТЕБ.
Дойде ред и на Мечтите. Те пърхаха като пеперуди над душата ми. Тях никой не можеше да убие. Те бяха такива едни розови и щастливи, неуморно летяха и се гонеха. Всяка от тях искаше да стане реалност ... но уви, не им беше отредено да се сбъднат.Те бяха просто една Утопия. Погледах ги още минута, взирайки се в тях ... Нямаше как, трябваше и тях да прибера. Размахах с мрежата за пеперуди и ги улових до една. А сърцето ми се късаше... За моите Мечти ... защото бяха посветени на ТЕБ.
Ето последна остана Надеждата. Да, онази , която умирала последна. Тя стенеше от болка захвърлена долу в пепелта, никому непотребна. Оставаха й не часове , само няколко минути докато издъхне. Гледаше ме право в очите. Проницателният й поглед сякаш ме питаше”Защо?”. Защо не й повярвах, защо я погубих. Не можех, а и не исках да й отговоря. Дори самата аз не знаех отговора на този въпрос. В същият момент тя ме хвана здраво за ръката и издъхна... А аз плачех... защото надеждата ми беше в ТЕБ.
И така, старателно прибрала всички Спомени, Чувства, Сънища, Мечти и Надежди в моята кутия на Забравата аз пречистих душата си. Изтупах я от пепелта, натежала с времето. Отворих широко прозорците и свеж пролетен въздъх навлезе вътре. Усмихнах се. Свърших добра работа днес. От години не се бях чувствала така. Душата ми се рееше волно, свободна от всички терзания които си причинихме. Сега вече душата ми бе освободена от ТЕБ. А ТИ и всичко свързано с ТЕБ останахте там в онази кутия, заключена за винаги. Но не беше достатъчно... Трябваше да я изхвърля някъде далеч от мен, някъде където дори аз самата нямаше да я намеря. С неимоверни усилия я занесох на кея. Тя беше толкова натежала, че мигом щеше да потъне в морето. Да, в онова море, символ на нашата любов. Доближих се и се загледах в необятната морска шир. Вълните се плискаха приветливо и ме подканяха да се присъединя към тях. Не им обърнах внимание. Морският бриз нежно пилееше косите ми. Просто се наведох и спуснах кутията във водата. Но...гривната на ръката ми се бе закачила в нея, а тя бе толкова тежка , че ме повлече след нея... Усетих , че някой ме сграбчи за ръката...
Видях светлина,...чух морските вълни,...чайките препускаха в синьото небе. Лежах на кея по гръб. Огледах се и видях Съдбата да ми се усмихва многозначително. Единствените й думи бяха: „Ти трябва да живееш”. И изчезна. Явно тя ме беше спасила.
В този момент усетих някаква силна болка в гърдите. Погледнах – там зееше огромна рана. Оказа се, че когато Съдбата ме е дръпнала обратно, кутията е отскочила и е полетяла право в сърцето ми...
Раната зарастна бързо... Но тежестта остана... Някъде там дълбоко в сърцето.
Някъде там дълбоко в сърцето ми си ТИ.
на PERR
22.02.2008
Дойде време, в което трябваше да приключа с част от моя живот.
Дойде време, в което трябваше да се разделя с всичко, което ме връщаше към миналото. Дойде време, в което трябваше да разчистя душата си от всичко, което тя така скътано пазеше в себе си.
Дойде време, в което трябваше да се разделя със спомена за ТЕБ...
И аз започнах да пречиствам и подреждам душата си... Взех една кутия , в която да подредя всичко и лека-полека открехнах притворената врата на душата си. А вътре беше толкова тъмно и страшно. Като че ли ураган е вилнял из нея и всичко е преобърнал на различни посоки, а после е застлал всичко с пепел. Някакъв хлад премина покрай мен и ме накара да потръпна ... и ... ми напомни за ТЕБ...
Някъде там в единия ъгъл изпод пепелта леко блещукаше светлинка. Разпознах ги веднага. Това бяха моите – нашите Спомени, ония красивите, ония невероятните... Започнах да ги разглеждам. Всички те ми носеха толкова щастие. Едва сега разбрах, че тогава съм била наистина щастлива. Тук там излизаше и някой от лошите спомени, но те бяха толкова гузни, че се криеха страхливо под ония истинските. Изтупах ги от пепелта и започнах да ги подреждам в кутията един след друг. Сгъвах ги старателно, приглаждах всяко тяхно ръбче и прибирах един след друг. А сълзите се стичах по лицето ми, защото си спомних за ТЕБ...
Дойде ред и на Чувствата. Те бяха толкова многобройни, че не можеха да се разберат кое от тях да излезе по напред. Любовта на бял кон препускаше като луда из всички краища на душата ми. Разумът се опитваше да я спре, но уви, сили не му оставаха. Тя беше толкова дива, страстна и огнена, че надали някой би й попречил да съществува. А най-важното за нея беше, че тя бе онази...Истинската Любов, а това и даваше все повече увереност. Тайно зад нея се беше долепила и Болката, жестока и изпепеляваща, болка сътворена от нечие предателство. Тя беше впила зъби като вампир и бавно, но сигурно изсмукваше силите на Любовта. Омразата пък преследваше Обичта, която все искаше съвсем по майчински да укроти побеснелите чувства. Само че те все още не усещаха, че някъде там лека полека Умората е започнала да застила всички тях с перелината си. Много упорито аз ги събрах на едно място и ги прибрах в кутията. А от очите ми пак се отрони сълза...защото обичах ТЕБ.
Продължих по-нататък и срещнах моите Сънища – повечето от които кошмарни. На тях отделих най-малко време. Не исках да си спомням нищо от тях. Те бяха толкова болезнени, че отдавна се бях отрекла от тях. Насъбрах ги набързо и ги нахвърлях небрежно в кутията. А от очите ми се стече пак сълза ... защото сънувах ТЕБ.
Дойде ред и на Мечтите. Те пърхаха като пеперуди над душата ми. Тях никой не можеше да убие. Те бяха такива едни розови и щастливи, неуморно летяха и се гонеха. Всяка от тях искаше да стане реалност ... но уви, не им беше отредено да се сбъднат.Те бяха просто една Утопия. Погледах ги още минута, взирайки се в тях ... Нямаше как, трябваше и тях да прибера. Размахах с мрежата за пеперуди и ги улових до една. А сърцето ми се късаше... За моите Мечти ... защото бяха посветени на ТЕБ.
Ето последна остана Надеждата. Да, онази , която умирала последна. Тя стенеше от болка захвърлена долу в пепелта, никому непотребна. Оставаха й не часове , само няколко минути докато издъхне. Гледаше ме право в очите. Проницателният й поглед сякаш ме питаше”Защо?”. Защо не й повярвах, защо я погубих. Не можех, а и не исках да й отговоря. Дори самата аз не знаех отговора на този въпрос. В същият момент тя ме хвана здраво за ръката и издъхна... А аз плачех... защото надеждата ми беше в ТЕБ.
И така, старателно прибрала всички Спомени, Чувства, Сънища, Мечти и Надежди в моята кутия на Забравата аз пречистих душата си. Изтупах я от пепелта, натежала с времето. Отворих широко прозорците и свеж пролетен въздъх навлезе вътре. Усмихнах се. Свърших добра работа днес. От години не се бях чувствала така. Душата ми се рееше волно, свободна от всички терзания които си причинихме. Сега вече душата ми бе освободена от ТЕБ. А ТИ и всичко свързано с ТЕБ останахте там в онази кутия, заключена за винаги. Но не беше достатъчно... Трябваше да я изхвърля някъде далеч от мен, някъде където дори аз самата нямаше да я намеря. С неимоверни усилия я занесох на кея. Тя беше толкова натежала, че мигом щеше да потъне в морето. Да, в онова море, символ на нашата любов. Доближих се и се загледах в необятната морска шир. Вълните се плискаха приветливо и ме подканяха да се присъединя към тях. Не им обърнах внимание. Морският бриз нежно пилееше косите ми. Просто се наведох и спуснах кутията във водата. Но...гривната на ръката ми се бе закачила в нея, а тя бе толкова тежка , че ме повлече след нея... Усетих , че някой ме сграбчи за ръката...
Видях светлина,...чух морските вълни,...чайките препускаха в синьото небе. Лежах на кея по гръб. Огледах се и видях Съдбата да ми се усмихва многозначително. Единствените й думи бяха: „Ти трябва да живееш”. И изчезна. Явно тя ме беше спасила.
В този момент усетих някаква силна болка в гърдите. Погледнах – там зееше огромна рана. Оказа се, че когато Съдбата ме е дръпнала обратно, кутията е отскочила и е полетяла право в сърцето ми...
Раната зарастна бързо... Но тежестта остана... Някъде там дълбоко в сърцето.
Някъде там дълбоко в сърцето ми си ТИ.
на PERR
22.02.2008
Бягство
Ти тръгна без да се обърнеш
със гордо вдигната глава,
напразно молих те да върнеш
ограбената ми от теб душа.
Избяга някъде далеч от мен,
потъна някъде във мрака.
Сърцето ми остана в плен
за теб да плаче и да чака.
Тогава тръгнах да те търся
по пътищата дълги на света,
нарамих малкото надежда
останала ми след страстта.
Не те намерих, търся те навред
и искам аз душата си да върна.
Къде си питам се, вървя напред.
И нямам сила да те върна.
нa PERR
2007
със гордо вдигната глава,
напразно молих те да върнеш
ограбената ми от теб душа.
Избяга някъде далеч от мен,
потъна някъде във мрака.
Сърцето ми остана в плен
за теб да плаче и да чака.
Тогава тръгнах да те търся
по пътищата дълги на света,
нарамих малкото надежда
останала ми след страстта.
Не те намерих, търся те навред
и искам аз душата си да върна.
Къде си питам се, вървя напред.
И нямам сила да те върна.
нa PERR
2007
Закъсняло
Закъснели акорди в душите ни стенат,
закъсняла пристигна при нас любовта.
И сърцата ни влюбени пагубно вехнат,
че на други обрече ни наш’та съдба.
Закъснели мечтите ни бавно отлитат
обвити в прегръдка на тъмна мъгла.
Нямаше как да излъжем съдбата,
нямаше как да подраним с любовта.
Закъснели със теб крадешком се поглеждаме,
и таи се в очите ни много печал.
Няма бъдеще в което да се вглеждаме,
някой друг живота ни е начертал.
И само болката във нас не закъснява,
разкъсва жадно нашите тела.
Напразно всеки тайно се надява...
Но късно е уви за любовта!
На PERR
2006
закъсняла пристигна при нас любовта.
И сърцата ни влюбени пагубно вехнат,
че на други обрече ни наш’та съдба.
Закъснели мечтите ни бавно отлитат
обвити в прегръдка на тъмна мъгла.
Нямаше как да излъжем съдбата,
нямаше как да подраним с любовта.
Закъснели със теб крадешком се поглеждаме,
и таи се в очите ни много печал.
Няма бъдеще в което да се вглеждаме,
някой друг живота ни е начертал.
И само болката във нас не закъснява,
разкъсва жадно нашите тела.
Напразно всеки тайно се надява...
Но късно е уви за любовта!
На PERR
2006
Ти...
Ще минат дни и месеци, години
и в спомени ти все още ще гориш.
И ако тръгнеш, ако си отидеш, мили,
сърцето ми жестоко ще изпепелиш.
Живота е винаги подъл и лоши
взима ни чувства и страсти.
Кради от живота до последната нощ
до сетния дъх, дори животът да гасне.
На PЕRR
декември 2005
и в спомени ти все още ще гориш.
И ако тръгнеш, ако си отидеш, мили,
сърцето ми жестоко ще изпепелиш.
Живота е винаги подъл и лоши
взима ни чувства и страсти.
Кради от живота до последната нощ
до сетния дъх, дори животът да гасне.
На PЕRR
декември 2005
На теб ...
Желание ли бе това, не зная
или бленувана мечта,
живота ми потъна във омая
и слях се с твоята душа.
Ти носиш радостта и тръпката
обвити във воала на страстта.
И колко много ти ми причиняваш
повличайки ме в бездната на любовта.
на PERR
декември 2005
Абонамент за:
Коментари (Atom)